На 6 септември 1885 г. рано сутринта, войските разположени в околностите на Пловдив, начело с майор Д. Николаев и четата на Чардафон Велики влизат в Пловдив, обкръжават конака и арестуват Г. Кръстевич. Румелийското правителство е свалено. Провъзгласява се Съединението на Южна и Северна България. В Пловдив е образувано временно правителство начело с Г. Странски, което приема управлението на властта до пристигането на княз Александър I. Провъзгласяването на Съединението се посреща с ентусиазъм от българския народ. Навсякъде се устройват народни събрания и манифестации в негова подкрепа.

След акта на 6 септември България изпада в трудно международно положение. Османската империя започва да съсредоточава войски към българската граница. Сръбският крал Милан Обренович дава заповед за мобилизиране на сръбската армия. На 24 октомври е свикана конференция на представители на Великите сили в Цариград за уреждане на Източнорумелийския въпрос.

Под предлог, че се нарушава равновесието на Балканите крал Милан Обренович, подкрепян от Австро-Унгария, на 2 ноември 1885 г. заповядва на сръбските войски да нападнат България. В защита на съединението се разгаря масово патриотично народно движение. Победата на българите във войната със Сърбия довежда до закрепване на Съединението.

След продължителна дипломатическа борба на Цариградската посланическа конференция (1885-86) Съединението получава международно признание с подписването на Българо-Турската спогодба през 1886 г. Обединяването на Северна и Южна България има решаващо значение за по-нататъшното развитие на страната. Създава се по-голяма териториална и стопанска общност и се дава тласък на развитието на държавата. България се превръща в сериозен фактор на Балканите. Благодарение на самоотвержената и героична борба на българския народ е премахната една от най-тежките неправди на Берлинския конгрес 1878 г. и се разчиства пътят за независимото държавно съществуване на България.

Берлинският договор от 1878 г. определя Княжество България като васално. Макар и съединена (отчасти), България продължава да бъде васална на Османската империя, а българският княз е формално назначаван от султана за генерал-губернатор на Източна Румелия. Независимостта на България е следващата цел, към която се насочват усилията на българския политически елит.